– Г-н Добчев, с какво ви привлече романът „Една и съща нощ” на Христо Карастоянов и решихте да го използвате за спектакъла си „Гео” в Народния театър?
– Романът на Христо Карастоянов ме запали и ме върна към моята ученическа любов към Гео Милев, към поемата „Септември”. Тогава още не знаех тези неща за него. Христо Карастоянов е добавил и живота на Георги Шейтанов, който се е вписал в живота на Гео. Описал е нощта на едновременната им смърт. С романа „Една и съща нощ” виждаш, че авторът е стоял години наред върху тази тема. Проучвал е неща, които не могат да се свършат за кратко. Самият Христо Карастоянов е от Ямбол, гнездо на анархизма. Хареса ми този удивен, почти детски поглед върху събития и личности, с какво са се занимавали в тази провинциална България. По това време повечето хора са били неграмотни, а Гео Милев е знаел шест езика, учил е в Лондон, Берлин. Бил е асистент на Макс Райнхард, един от най-големите модерни режисьори на тогавашна Германия. Христо Карастоянов се опитва да разчопли без никакви скрупули истината, която са замитали хората след 9 септември 1944 г., за да изкарат Гео Милев комунист.
– Демитологизиран ли е Гео Милев в спектакъла ви?
– Махнати са всички тези клишета, с които се правеха героите на соцреализма. Имаме един поет, чийто кумири и модели са Франсоа Вийон или Жерар де Нервал, които няма как да ги сложиш в официозни пантеони. Както те, така и той са бунтари, еретици, не стоят в клишета. Това е големият успех на Христо Карастоянов, защото е върнал истинския лик и природа на Гео Милев като човек и писател. Образът му в романа няма нищо общо с портретчето му, което виси в класните стаи. Това е друг човек – хулиган.
– Защо избрахте Леонид Йовчев да играе Гео?
– Лео Йовчев е единственият актьор в момента, който може да се справи с това. Трудно му беше, но с голямо удоволствие и хъс тръгна към тази роля.
– До каква степен използвахте романа в своята сценична адаптация?
– Има доста неща от романа в спектакъла, повече от половината текст присъства. Но се върнах към оригинални текстове на Гео Милев, които са ми необходими, защото той трябва да говори на своя си език, не на език, на който някой го интерпретира. Той е пред нас и трябва да изрича своя си сленг.
– Какво показвате в спектакъла?
– Това, на което много държа и за което беше цялата битка, е това, което и Гео Милев се опитва безуспешно да донесе на сцената на Народния театър – естетиката на новия театър. За съжаление се сблъсква с неразбиране от страна на публиката, а и на някои от актьорите. Интересен е случаят с Пенчо Славейков, който навремето също е бил директор на Народния театър и който също е имал сблъсък с някои от режисьорите и актьорите. Той тогава казва: „Когато видя, че салоните са пълни, не отивам да гледам. Като знам кой гледа, знам, че не е качествено. Отивам, когато разбера, че салоните са празни.” Такава е и нашата битка – на истинския и модерен театър срещу масовия вкус, който пълни салоните на всяка цена, подлага се на множеството. Такива реплики има и в спектакъла. Те не са случайни, а са позиция. Това трябва да бъде естетиката на нашия нов театър.
– Защо в спектакъла ви централно място заема кладенецът?
– В този кладенец са хвърлени куп хора, вероятно в него е хвърлен и самият Георги Шейтанов (български анархист и публицист – б.р.). В кладенеца би трябвало да се държи свята вода, а те вътре са хвърляли трупове. Някак си това започна да ми става най-важното и започнахме да търсим образ на кладенеца. Сложил съм го и като определение за мистерия, която се е случила тогава с нас и нашите земи. Особена среща на този балкански манталитет с това, което Гео се опитва да донесе от Европа. Струва ми се, че днес продължаваме да се занимаваме със същото и битката е същата. Струва ми се, че това е интересно, неслучайно има такъв голям интерес към романа. Надявам се интересът към спектакъла да е също такъв. Тази тема е все по-важна за нас, особено за хората, които се занимават с изкуство.
– Сега каква е битката?
– Сега може би не хвърлят така буквално в кладенеца, но имам чувството, че цялата ни култура се губи в един кладенец. Нашата битка е срещу онази бездуховност, която започва все повече да става главен фактор в държавата.
– Гео Милев се връща в Народния театър 95 години след като поставя „Мъртвешки танц”, това вероятно не е никак случайно?
– Мисля, че отдавна беше време, но Народният театър е консервативна институция. Естетиката на Гео Милев е била абсолютно несъвместима с това, което е властвало на тази сцена. Неговият театър е тогавашният немски театър, а тук се сблъсква с полуруско влияние. Тук дори и Станиславски не е бил разбран като хората и прочетен добре. Мисля, че през Гео Милев трябва да кажем, че нещо не е наред.
– Какво не ни е наред?
– Не е наред рецепцията за възприемане на театър. Как се възприема театър, какво изобщо е театър! Това, с което Мечките пълнят салоните – това ли е само театър?! Или има нещо друго?!
– Как трябва да се промени този масов вкус?
– Обявяваният за елитарен поет, а и театър винаги са били трудно възприемани. Винаги трудно са се налагали. Винаги този театър е стоял като нещо, от което няма смисъл. Кой го гледа него – я го махнете! Кой печели – печелят комедийките!
– Страшни ли са празните салони в театъра?
– Обръгнал съм на празни салони. Те не ме плашат, даже понякога повече ме плашат пълните салони.
– Къде е допирната точка между пълните зали и смислените спектакли извън клишето?
– Пресечна точка не може да има. Но трябва да се дава шанс на другия театър, който е модерен, жив, неконвенционален. Да се поддържа, подкрепя. Какво да поддържаш един театър, в който салонът е пълен. Той печели, защото е като булевардния театър. Във Франция булевардният театър не се подкрепя от държавата, тя поддържа театри, които правят нещо друго. Държавата трябва да има нагласата за това.
– Оптимист ли сте по този въпрос?
– Добре запознат и информиран оптимист съм, както наричат песимистите. Все още не съм се отказал от битката. Тя продължава доста време. От 25 – 30 години вече има „Сфумато” като доказателство, че можем да бъдем нещо друго.
– Оправдание ли е, че в период на икономическа криза няма достатъчно пари за култура и театър?
– Няма пари за много неща. Но мисля, че трябва да има меценати. Всяка една културна нация ги има. Такива неща трябва да се поощряват. Даже няма закон за меценатството.
– Известните личности у нас погребваме без гроб и без да знаем къде са костите им, защо се случва така?
– Имаме някакво генетично наследство, съществува някаква нагласа сопаджиите да вземат властта и да управляват държавата, да създават нормите и представите кое да се гледа и кое да се поощрява или дамгосва. Така се е получавало много често. Много-много не се е променило и сега.
– Неразбрано племе ли сме все още?
– Поетът е бил прав да го изрече, макар че сигурно нещо много тежко му се е случило. Но наистина има такъв момент. Говорим често, че нямаме изградено гражданско общество. То не се прави от някаква институция, а се изгражда от хора, които са стигнали до идеята да имат гражданско самосъзнание. Мисленето да е „аз с моите проблеми и неща, които правя, трябва същевременно да не навредя на другия, да мисля и за другия”. Тогава, когато мисля за другия като за себе си, може да има самосъзнание. Когато го няма, няма и гражданско общество. Получава се „всеки влачи, диря няма”, всеки гледа да краде, да замъкне и да прецака другия. Това не е общество, а сган, тълпа, не е народ, а мърша.
– Какъв е шансът да се променим?
– Единствено през изкуството. При църквата е много трудно, защото този народ никога не го е спасявала църквата. Тя отдавна не прилича на себе си. Заради това шансът да се спасим е чрез изкуството – театър, кино, поезия…
“Телеграф” от 14.11.2015
снимки Народен театър, Theatre.art.bg
