Писателят Стефан Цанев: Народът ни е много доверчив и лъган

– Г-н Цанев, как звучеше пиесата „Процесът против богомилите” в контекста на времето, когато бе писана – есента на 1968 г., и как звучи сега според вас?

– Навремето пиесата звучеше като реакция срещу преследванията на хората, които не мислят „правилно”. За мнозина днес сигурно е невероятно, но тогава, по времето на комунизма, ако не мислиш така, както повеляваше комунистическата партия, ако не изповядваш нейната идеология, ако кажеш дума против ­ тебе те обявяваха за враг. Няма шега. Към Държавна сигурност беше създадено най-зловещото „Шесто управление за борба с идеологическата диверсия” ­ така се наричаше. Тази борба беше безпощадна ­ както е била безпощадна борбата против богомилската ерес. Аналогията беше пряка. Надявам се днес пиесата да звучи по-широко: като вик против всяко насилие над личността, над свободата на съвестта и словото, вик против алчността и лицемерието на властниците и архиереите.

– Как беше изтълкувана тогава пиесата и защо бе забранена?

– Както пише през 1978 г. Георги Марков в есето си „Съвременните аспекти на една пиеса с исторически сюжет”: „Отнякъде плъзнаха слухове, че всички образи са алегорични, че пиесата всъщност визирала най-важни персони от съвременния български политически живот. Излишно е да казвам, че това бяха реакции на обществени клюкари.” Тодор Живков бил Борил, Людмила Живкова – принцесата, и т.н. За съжаление и сега има обществени клюкари, които отново пускат слухове, че пиесата ми визирала пак важни персони от съвременния български политически живот ­ този път Борил бил Бойко Борисов, а от другите персонажи надничали образите на негови приближени. Това са простотии. Литературата, в случая драматургията, не е журналистика, тя не визира конкретни личности (иначе би умряла заедно с тях), драматургията се занимава с художественото разкриване на вечни човешки категории, да се занимава с конкретни личности, за изкуството е унижение. Да, това е пиеса против властта, но не против еди-коя си конкретна власт, а изобщо против властта, против властта, която превръща хората в уроди и чудовища. Ако някой разпознава там сам себе си ­ „заслугата” си е негова, не моя и не на театъра.

– Защо определяте пиесата като съдбовна за вас?

– Защото тя предопредели живота ми, характера ми, съдбата ми. Заради нея и заради стихосбирката ми „Парапети”, забранена за печат по същото време, бях „осъден” на 8 години мълчание в най-силната възраст за един поет ­ между 30 и 40 години. Отгоре на всичко Държавна сигурност ме взе под око, цитирам от досието си: „VI управление, ІІ отдел. Разполагаме с достоверни данни за лицето Стефан Цанев, че същият не одобрява линията на партията в областта на литературата и изкуствата, не стои на здрави идейно-естетически позиции, многократно прави вражески изказвания. Да се установят всички връзки на обекта, кои адреси посещава. Среща ли се с чужденци. Да се обърне внимание дали обектът носи със себе си пакети, книги, отнася ли ги някъде. Дали обектът кани гости в дома си, които остават до късно или преспиват там.” И девет агенти започват да донасят в кой ресторант съм бил, кои са били на масата ми, весел ли съм бил, мрачен ли, какво съм говорил, кога съм отивал в Бургас при Недялко Йорданов, кога в Пловдив при Георги Божилов-Слона и Катя Паскалева, къде сме си шушнели нещо тайно с Валери Петров, кой е идвал в квартирата ми, с коя жена съм спал, къде какви стихове съм рецитирал, следват подробни “рецензии” за стиховете ми… Трябваше да имаш силен характер, за да не се пречупиш, да не се отчаеш, да не се предадеш. На това се учех от богомилите.

-­ Какво не знаем за богомилите и с какво са важни те за нашата история и развитие?

– Богомилите изпреварват историята с векове. Те прославят свободата на човешкия дух 5 столетия преди Франсоа Вийон, предвестника на Ренесанса; отхвърлят догмите на църквата, изобличават нейното лицемерие и разгул 6 века преди Мартин Лутер, двигателя на Реформацията; отричат божествеността на властта, въстават срещу насилието над човешката личност, заклеймяват съсловното неравенство 8 века преди Великата френска революция, люлката на съвременната демокрация; накрая богомилите признават равенството на жените с мъжете 12 века преди днешния ден, когато в половината свят жените продължават да се считат за по-низши същества (нашата църква и до днес не допуска жените в олтара, нито им разрешава да бъдат свещенослужители).

– Нещо променило ли се е според вас в образа на църквата – от времето на богомилите и сега в наши дни?

-­ Е, разбира се, че има промяна. По време на процеса против богомилите църквата е била слуга и опора на деспотичната светска власт, днес църквата е независима. Но има според мен неща, наследени от миналото, от които днешната църква би трябвало да се освободи, особено висшия клир ­ този карнавал с тези пищни византийски одежди, тези корони, златни кръстове, жезли, този архаичен език ­ това я отдалечава от народа. Народът и без това е достатъчно резервиран към духовенството. Ако разтворите академичното издание на „Народно творчество“, там ще намерите над 50 приказки за попове и владици и нито една от тях не е, меко казано, почтителна към тях.

-­ Следствие на какво е безверието на народа ни?

– Много доверчив е нашият народ и много е лъган. Вече не вярва и на истината.

-­ Кои са днешните богомили?

– Богомилите са били хора на словото, те разтърсват в продължение на 5 века България и цяла Европа без оръжие, без юмруци, само със слово. Така че днешните богомили би трябвало да бъдем ние ­ хората на словото и перото.

– Правихте ли промени в текста сега, преди премиерата на постановката в Народния театър?

– Промените са минимални, по-скоро изчистихме текста от стари асоциации с времето, когато бе писана.

С Маргарита Младенова работите за втори път, тя постави и „Духът на поета” ­ какво е важно при поставянето на една пиеса на театралната сцена?

– При поставянето на една пиеса на сцената ролята на театралния режисьор е решаваща, той е Господът в театъра ­ от него зависи ще оживее ли пиесата, или ще умре. Режисьорът създава духовния синхрон между всички създатели на спектакъла ­ да си вярват, да се заобичат. Хора, които се мразят, не могат да правят театър. Никъде другаде няма да видите хората да се прегръщат и да се целуват един друг толкова често, както в театъра. Ако парафразираме Валери Петров, театърът е обич.

Докато репетираха актьорите, директорът на трупата Александър Морфов напусна поста, защо никой според вас не иска да седне на горещия стол там?

– Вижте какво пише Пенчо Славейков преди повече от век, когато е бил директор на Народния театър: „Националните театри не са заведения, в които се печелят пари или дето се забавлява публиката. Това са културни учреждения, за които само се харчи, като за университета, библиотеките и училищата. Държави, които знаят какво правят, знаят и защо поддържат театъра.” Нашата държава явно не знае. Само дебил би могъл да издържи всички финансови унижения, на които е подложен Националният театър на България. Да не говорим за другите театри.

– С какво ще остане нашето време в хрониките, ако трябва да бъде описано?

– С най-големия исторически парадокс: народът е разочарован от свободата и демокрацията!

– Битката на духа с материята е стара, какъв е резултатът от двубоя в наши дни?

– За съжаление материята побеждава духа.

– Какво ново пишете и какви теми ви вълнуват напоследък?

– Миналата година написах „Заговорът на Калигула“, предстоят премиерите в Прага и Истанбул, може би след Нова година и в София. Темата отново е народът и властта, защо народът сам дава властта на своите тирани. Миналия месец завърших „Носталгия” ­ монолог на един човек, който иска да се върне в затвора. Сега работя над монодрамата „Възражения на стара дама срещу художника, който є рисува портрет” и започвам „Убийството на Богородица” ­ съвременна драма за убийството на духовността в днешния човек.

снимки Народен театър

“Телеграф” от 28.09.2015

 

Post Author: admin

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *