– Орлин, как бихте се описали на някого, който не ви познава?
– Симпатяга.
– Как правите деня си специален?
– Обикновено имам късмета да си го превръщам сам, най-често с музика и слушалки в ушите. Не всеки ден може да е прекрасен, разбира се.
– Как обаче можем да променим това?
– Можем да се опитаме, всичко зависи от нас как и това да приемаме предизвикателствата да свършим нещо. Някои ги приемат като „оф, имам проблем“, а други като “колко приятно е да свърша това, ще го направя идеално, както аз си искам, и ще вложа най-хубавото“.
– Оптимист ли сте?
– Да, макар да не разсъждавам за всичко така позитивно. Но пък всеки път се боря със себе си.
– Какво ви зарежда на сцената?
– Когато въздействаш на някого с музика, това е най-готиният подарък за деня ти. Да усетиш реакциите на публиката. Не е толкова важно колко пъти са видели песента ти, къде и кой я е лайкнал, а моментът на живото свирене. Да видиш как реагират хората. Това е най-зареждащото.
– Как минава един ваш ден?
– През лятото си върша всички задачи с моторчето. Почти не се качвам на колата. Обикалям по клубовете, имам участия, интервюта… Забавно и хубаво е, в движение съм винаги.
– Наскоро пяхте в зала „България“, какво е усещането?
– Беше специален момент, в храма на музиката, с брас асоциация от 20 души, ръководена от Ангел Заберски, филхармонията. Аранжиментът на парчетата беше страхотен. Напълнихме залата и това беше много важно за мен. Това е бъдещето – да има големи концерти, въпросът е какво правиш на тях.
– Търсите ли мнението на родителите си, които са оперни певци?
– Те не са много в моя жанр. Чисто певчески понякога баща ми се чуди защо пея толкова високо даден тон, но е поп музика и е мой избор. Можеш да викаш, да грачиш, да пееш фалцет, имаш свобода.
– Те съветваха ли ви, когато решихте каква професия да изберете?
– Никога не са ме съветвали за професията. Така се случи, че попаднах в театрално училище, там танцувахме, пеехме. Аз съм си имал талант за пеене, от гена е, и лека полека се впуснах в музиката. Запознах се с барабаниста на група „Каффе“ Валери и така се случиха нещата.
– На какво държите и какво цените?
– Държа на приятелите си, на точността – като време, като казана дума.
– Какво ви вдъхновява?
– Природата.
– Какво ви натъжава?
– Хората, защото са идиоти. Всички гледат накриво, могат да се усмихват, но става трудно. Всеки си мисли, че е влязъл в някаква схема, че е много специален. Всеки се надува, има по две-три лица. Някаква лудост ги е обзела хората.
– Защо полудяваме?
– Вероятно се израждаме като общество. Всеки гледа само себе си. Всеки иска да е шеф. Всеки иска да има бентли. Материалният живот затормози мозъците, оттам идват всички комплекси.
– Как може да се промени това?
– С повече разбиране към другия, позитивно отношение. Хората живеят в измисления свят на това какво имаме. Но това няма никакво значение, когато влезем два метра под земята.
– Какво не харесвате?
– Не обичам лъжите и измислиците, преиначаването на истории. Не ми харесва, когато някой фамилиарничи с мен пред другите, все едно сме много добри приятели.
– Какво ви хвърля в джаза?
– Хвърля ме Живко Петров.
– Какво ви вади оттам?
– Този век не е много в джаза, този стил не е застъпен. Но е хубаво да влизаш в джаза, малко да се поосвободиш, да се почувстваш свободен.
– Какво ви дава криле?
– Усмивките, доброто отношение, добрата дума, шоколадът…
– Какво ви приземява?
– Сам себе си се приземявам. Не трябва да обръщаме внимание на егото, това е проблемът, че всеки е задълбал в него и се мисли за много велик и специален. По заведенията хората гледат кисело, за да ги помислят за специални.
– Разумът или чувствата ли ви направляват?
– Разумът наделява при мен. Когато бях по-млад, емоциите бяха повече.
– За какво и кого бихте скочили в дълбокото?
– За себе си, макар да звучи малко егоистично. За кауза все по-трудно бих скочил вече, за приятелите и семейството обаче – винаги.
– Кога може да слезе усмивката от лицето ви?
– По всяко време, когато някой ми се набърка в емоциите. Гледам обаче да не се влияя от такива хора, да ги парирам. След това се стремя да направя нещо положително, за да видят, че има друг път.
– Прощавате ли и какво?
– Много неща бих простил. Разделям се с някого, започвам да гледам в друга посока. Хора сме и всички правим грешки.
– Как обичате да презареждате батериите?
– С природа, сладко, ходя на спорт.
– Какво спортувате?
– Ходя на бокс, на лека атлетика.
– Какво е работата за вас?
– Нещо важно за мен. Два дни да остана без работа и подлудявам. Не съм тези, които се застояват.
– А как обичате да почивате?
– Ходя на море, на планина. Но съм в движение, не съм от тези, които лягат на плажа да се пекат с книга в ръка. Някога ходя на палатка.
“Телеграф” от 11.07.2015