Актьорът и режисьор Ивайло Христов: Обуначването на нацията ще се върне като бумеранг

– Г-н Христов, очаквахте ли Голямата награда на Международния кинофестивал в Москва за филма ви „Каръци”?

– Разбира се, че не съм я очаквал. Аз отидох само за представянето на филма и се върнах в София. Когато ми звъннаха да ми кажат да пътувам пак за Москва, очаквах, че ще имаме някаква награда, но не и точно тази.

Как реагира московската публика, докато гледаше филма ви?

– Прожекцията мина много хубаво, залата беше пълна. Публиката започна да реагира от самото начало, имаше контакт с филма, ръкопляскаха. Бях доволен и от качеството на прожекцията. Много добро кино е, с прекрасен звук и екран. За първи път видях филма на такава перфектна прожекция.

България напоследък печели успехи на руски фестивали, как си обяснявате това?

– Не се случва само на руските фестивали. Ето сега и „Урок” печели награди навсякъде. Винаги е имало добро българско кино, но му трябва малко помощ, за да даде наистина сериозни плодове. Държавата трябва да помага. Публиката също трябва да е наясно, че в България се правят наистина хубави филми, а че тези блокбастъри са за детска аудитория.

Родните филми са с ниска гледаемост, къде е проблемът?

– Активните кинозрители, които са между 13-25 г., вече са пропуснато поколение. Не са възпитани и не знаят българските филми, режисьори, актьори. Другият проблем е, че българските филми няма къде да се разпространяват, няма достатъчно киносалони. Моловете не са изход, те са за прожекции на блокбастъри, докато си ядеш пуканките, да гледаш такива глупости.

– Как може да се промени това?

– Не може да стане с вълшебна пръчица. В продължение на 25 г. българският зрител е отучен да ходи на кино, а и да иска да отиде, няма къде да го стори. България не е София, в малките градове няма киносалони. Сега ще ни трябват 3 пъти по 25 г., за да се оправят нещата. Това е проблем на държавата, образованието, Министерство на културата, Националния филмов център. Всички тези структури трябва да си дадат ясно сметка и да се вземат сериозни мерки.

Да се върнем на филма „Каръци”, какво ви вдъхнови, за да го създадете?

– В основата стои конкретна случка, която ми се случи преди години. Но след това се разви, стана друга, влязоха и други герои. Общо взето така се случват нещата при мен – винаги тръгвам от нещо конкретно.

Разбрахме, че става дума за млади хора – какви са проблемите на героите във филма?

– Такива, каквито са на всички, независимо дали са млади или стари. Но при тях нещата са доста по-болезнени, защото в крайна сметка младото поколение е нашият утрешен ден. Заради това, какъв ще бъде утрешният ден, конкретна отговорност нося и аз, моето поколение.

– Тогава какво сме изгубили във възпитанието на младото поколение?

– Спомням си как веднъж на 2 юни играех „Секс, наркотици и рокендрол” и в салона се шумеше, разбрах, че се деца. Помолих осветителят да светне за малко и видях наистина едни хлапета. Питам ги от кой клас, отговарят – „шести А”. Започнах да ги викам един по един на сцената и да ги питам какъв ден е днес. Нито едно от тези деца не успя да каже какъв ден е втори юни, да не говорим кой е Ботев, да знаят стихотворенията му. А оттук тръгва всичко. Аз и до ден днешен помня всички стихотворения, които съм учил като ученик.

– Има ли шанс нещата да се променят?

– В това отношение не съм оптимист. Нещо, което се е загубило дори и за пет години, ще трябват 50 г. да се възстанови. Това е труден и сложен процес. Един ден тези деца ще станат родители, но няма как да изискат от своите деца да знаят всичките тези работи. Според мен тези поколения са изгубени безвъзвратно.

– Повечето родители възпитават децата си с идеята да емигрират?

– Съгласете се, че не може един родител да каже на сина си или дъщеря си: „остани тук”, при положение, че тук няма перспектива. Наскоро гледах, че много лекари напускат, защото тук нямат възможност за развитие. Какво да очакваме тогава?!

– А ще се върне ли тук емигрантското поколение според вас?

– Не мисля. Бях един месец в Щатите, абсурд е да се върнат, а за децата на емигрантите – още по-малко. Те нито имат желание, нито могат да говорят български. Видях страшно много хора на изключително високи позиции, богати, реализирали се. Те още продължават да мислят за България, но не и техните деца.

Каръци ли сме като нация и дали това ще се промени?

– Определено. Пет века робство, след това за малко едно Възраждане, което май е единственият светъл лъч, след това пак комунизъм, после над 25 години криворазбрана цивилизация. Как да стане това?

– Каръщината липса на късмет и перспектива ли означава според вас?

– Не, аз влагам друго понятие. Общоприетото е, че е човек, на когото не му върви. Има и лека ирония в това. За мен каръците са чувствителни, умни и интелигентни хора, които не са способни да се справят със системата, тя непрекъснато ги изплюва далеч от центъра на събитията. В глобален смисъл България е точно такава страна, в периферията. Говоря също и за поколенията, които изнесоха на плещите си въпросния преход, на който не му се види краят.

– Как избрахте екипа от актьори, които да снимате в „Къръци”, с повечето не работите за пръв път?

– Повечето са мои студенти и всъщност сценарият го написах за тях. Разбира се, има и актьори, с които съм работил и друг път. Нямах никакви колебания по отношение на кастинга.

– Преподавате на млади хора в НАТФИЗ, на какво ги учите?

– Най-важното е да станат добри актьори. Гледах едно представление на бившия ми клас – „Мизантроп”, и виждам, че са актьори на сериозно ниво. Вече 2 години след академията са се развили така, че изпитах огромна гордост и заедно с това си казвам: „Какво ще правят. Един проект, следващ. Докога ще имат сили?”.

– Вие ги поемате от първи курс, осъзнават ли, когато стъпват в НАТФИЗ, какви са трудностите в професията?

– Още в първия ден, първата среща и първото ми изречение към всички студенти е, че щастливците са останали извън Академията. Защото им предстоят тежки години. В това отношение съм откровен.

– Положението в театъра не е никак леко, по-малките трупи са пред закриване.

– Това е парадокс, прави се реформа, а няма закон за театър. А преди закона държавата трябва да има ясна концепция как ще се развива културата на тази страна. Да се знае необходимо ли е изкуство на тази страна. Ако ли не, е много лесно, закриваме всичко. Парите, които са в бюджета на Министерство на културата, ги даваме за ток, парно, кебапчета или каквото намерят за добре. Има вариант да останат една опера, театър, симфоничен оркестър и нищо повече. Държавата трябва да е наясно достатъчно ли е това. Ако ли пък иска сериозна култура, трябва да се субсидира. Всички, които се заблуждаваха, че тази реформа ще донесе пари в театрите, не прецениха, че няма закон за театър и няма пазар. Всичките тези глупости с билетите доведоха до системата на Мечки, някакви компромисни представления и един куп дефекти.

– Директорите на театрите са принудени да привличат зрители с театралните Мечки и рядко правят сериозни представления.

– Публиката, като я възпиташ с комерсиални представления, как да я накараш да гледа смислени пиеси. Стойностните спектакли издържат в най-добрия случай три представления. Кого заблуждаваме? Хвърляш едни пари, защото си казал, че в репертоара имаш Чехов, Шекспир. Но какво от това, когато публиката не е свикнала да ходи на такива представления, не е научена. По-хубаво й е да види хората, които се показват по телевизията. Те безспорно са талантливи, но театърът е колективно изкуство, а не изкуство на телевизионната звезда с масовка около нея.

– Пренебрежителното отношение към културата вероятно се дължи на липса на държавна стратегия…

– В Народното събрание няма нито един истински интелектуалец, имаше такива, но панически избягаха. Сега там няма кой да мисли за култура. Казвал съм го много пъти – обуначването на тази нация ще се върне като страшен бумеранг по главите на точно тези, които си мислят, че са недосегаеми. Като се обуначи този народ, като остане и гладен, ще стане страшно. Но тогава ще бъде късно. Всеки мисли за днес, никой не мисли за утре и с перспектива.

– На финала на театралния сезон ще ви остане ли време да почивате?

– Да, смятам да си почина. Най-добре си почивам със спорт, но отдавна не съм го правил. Затова сега на морето смятам да поиграя тенис, да поплувам. В свободното време и да поседя пред компютъра.

снимки БНР и архив

“Телеграф” от 11.07.2015

Post Author: admin

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *