СМисъл

– Г-н Кадурин, какво ви провокира, за да участвате в пиесата „Догодина по същото време”, която играете в „Независим театър”?

-­ Пиесата е играна преди много години в Театър „София”, има и филм. Текстът е много добър и предизвика органично присъствие на актьора на сцената и нищо повече. Преди година и половина-две ми се обади Невена Митева да участвам, освен това беше поканила Ани Петрова, която също е играла в Младежкия театър и се познаваме. Важно е пиесата за двама души да е за двама души, а не моноспектакъл и само единият да се изявява.

-­ Какво привлича един мъж и една жена, които са със семейства и деца, да се влюбят, каквато е ситуацията в постановката?

– Това е една стара история за любовта, още преди египтяните. Никой не може да обясни какво привлича двата пола един към друг. Не е само сексът явно. Няма автор, който да не пише на тази тема. Доброто в пиесата е, че става въпрос за 35-годишен период на срещи ­ един път в годината. Примамливо е за игра, проследява се основен период от човешкия живот. Това е хубавото в пиесата ­ привлича с тази измислица, че може двама души 35 години да се срещат по един път в годината.

-­ Оглупяваме ли от любовта?

– Любовта ни прави всякакви – по-глупави, по-мъдри, по-завеяни… Странно чувство, атавистично. Единственото, което конкурира любовта, е ревността. И двете са необясними. Любовта е движеща сила, присъства по някакъв начин във всички религии. Поетите и философите се опитват да дадат обяснение, но не могат. Надявам се, че човек все така няма да успее да открие обяснение за любовта.

-­ Изкуството се вълнува от любовта…

-­ Любовта предизвиква много интересни неща за изкуството – катаклизми, драми, трагедии, комични ситуации… Всичко, с което се занимава театърът, се съдържа в любовта.

–­ По-малко обичани ли са поколенията днес, дали им даваме по-малко любов?

-­ Количеството любов е едно и също в столетията. Има различни измерения, но чувството на привързаност на хората от една кръв винаги е било едно и също. Няма значение, че сега децата седят на компютрите и малко по-трудно общуват. В тези взаимоотношения се крие Господната искра и технологиите не могат да променят това нещо. Човек е безсилен пред ирационалните чувства. Ще остане движеща сила дори и да стъпим на Марс.

– И все пак родителите днес са по-забързани, нямат време.

– Дори когато са открили каруцата или колелото, хората са решили, че вече са по-забързани. Винаги у човека е съществувало това чувство, че сегашните времена са някак си по-напрегнати, по-забързани от предишните. Трябва да разберем, че нищо не откриваме. Чувството, че между поколенията има някаква разлика, е също толкова хилядолетно, откакто човек е почнал да съзнава себе си.

-­ Давате ли съвети на децата си ­ и синът ви, и дъщеря ви са големи, поели са по своя път?

-­ Не съм човек, който дава съвети, дори на децата си. Смятам, че дори и без система възпитаме децата си. Те просто имат много силни очи ­ или повтарят модела, или го отхвърлят. Това родителят не може да го контролира. Казваш на детето ­ „Ако видя да пушиш, много ще се ядосам”, но в същото време държиш цигара в ръката и то вижда това, думите тогава не са съществени. Хората не общуват на ниво думи, въпреки че само те ги владеят. Общуват на по-сложно ниво – пример, подсъзнание, действие, емоции. Думите са само някакъв начин да преминем през живота. Една добра постановка например никога не разчита само на думите. Всеки може да ги научи, но не всеки може да вкара в тези думи енигмата, която не се казва.

-­ Това ли е магията на театъра?

-­ Основното е това, което не се казва, а не което е написано, иначе нямаше да експлицират пиесите. Щяха да стоят в библиотеките и щяхме да си ги четем. Но когато един добър артист вземе думите и ги възпроизведе с чувства, за които ти, докато си чел пиесата, не си и подозирал, че съществуват, отиваш да гледаш в театъра.

-­ Каква е ситуацията сега в театъра? Били сте директор на Младежкия, неотдавна колегите ви се оплакаха, че публиката намалява.

– Ситуацията е такава, каквато трябва да бъде и всеки си я е направил. Отдавна свършиха времената, в които изцяло се разчиташе на държавата. Сега трябва да знаеш, че изцяло разчиташ на себе си, защото в 21-ви век парите трябва да ги изкарваш ти. Не бива да мислиш, че си по-умен от зрителите, а те не влизат в салона, да видят колко си умен. Трябва да уважаваш публиката и това да е залегнало в т.нар. реформа. Ако под реформа се разбира това само някой да се грижи за нашите капризи, не е това. Реформата е нещо, което създава условия, за да можеш да изпълняваш основната функция на театъра. Тя не е нищо по-сложно от това определен брой хора да правят добри пиеси и друг брой хора да се интересуват от това, което правят. Другото е футуризъм – да правиш нещо само за себе си. Прави ги в хола или в банята, но парното и заплатите трябва да си ги изкараш.

– Сега директорите на театри се принудиха да наемат т.нар. театрални мечки, за да привличат повече публика.

– Правят го, защото са притиснати от една финансова ножица. Ако не го сторят, театърът не може да плати парното, заплатите, зимата стои на студено. Това с мечките не е толкова обидно, защото е повече от разпространено и навън. Нали все се родеем с други държави! Наскоро бях в Лондон и гледах Хелън Мирън ­ не могат да се намерят билети за пиесата. Ако тя е английската мечка, ние имаме български! В това няма нищо лошо, стига мечките да се представят достойно в това, което правят. Важното е да има качество. Но това е другата тема в изкуството – кой знае кое е качеството?! Кое е повече и кое по-малко.

-­ Трябва ли държавата да дотира театъра?

-­ Без дотации театър няма да има. Номерът е в системата, по която става това, да бъде справедлива. Илюзията да се закриват театри е безумие. Знам, че е много трудно на т.нар. държава да поддържа тези наследени огромни сгради, някои от тях рушащи се. Но без това не могат да случат нещата. Продуктът театър е по-скъп, отколкото изглежда. Не е само това едни хора да се съберат на празна сцена и да си говорят текстчета. В другите държави продуцентът събира пари, но предварително се смята какво ще се спечели. И по филмите сме го гледали – играят премиерата и вечерта се събират, чакат топлите вестници. Вътре пише, че или няма да играеш представлението, или ще го играеш 10 г. Критикът решава съдбата на пиесата. Няма какво да се сърдим, че понякога не ни се получават нещата.

-­ Как трябва да се случи тази реформа, да се дава субсидията ­ на брой зрители или на всеки спечелен лев?

– От годините, в които не съм директор, съзнателно не влизам в подробности, защото така по-лесно летя и живея. Не съм проследил тази счетоводно-финансова част на нещата. Не мога да съм категоричен дали е добре или не.

-­ Почивате в Якоруда, там ли зареждате батериите?

-­ Тук ми е екстра. Наблизо са планините, Банско. Гледам тревата, чета книги. Не се оплаквам. Обичам да съм тук. Сезонът ми беше напрегнат, имах пет премиери. Много пътувах. Вече годините ми не са такива, че да летя.

– Какви нови проекти готвите?

-­ Имам доста, но не искам да ги казвам всичките. На 19 септември имам премиера в Театъра на армията. Играем „Жената от морето“ на Ибсен. После имам още предложения, за които не съм дал отговор. Не съм от хората, които казват “Това ще стане страхотно”. Животът ме накара да се държа по-внимателно. Може би и защото загубих изключителния си ентусиазъм към театъра, но в същото време се надявам да съм натрупал професионализъм. Гледам да ми е интересно, любопитно това, което правя. Нито безумните успехи, нито наградите ме интересуват. Важно ми е удовлетворението да се е получило добре.

“Телеграф” от 25.07.2015

снимка bTV