Милен Русков: Пошлостта разболява духа ни

 

– Какво осигурява наградата за литература на ЕС, на която вие станахте носител?

– В съвременния свят нищо не се осигурява, но ви дава известни шансове. Наградата включва книгата в т.нар. привилегирован списък и ЕС плаща за превода. Така се  увеличават шансовете да проникнем на чужди литературни пазари, защото спестява на тамошните издатели едно от най-големите им пера – разходите по превода.

В края на миналата година изразихте огорчение, че „Възвишение” не спечели приза за роман на годината, но ето че сега получи по-голяма по мащаб награда?

– Много се радвам, че получих тази награда, това е голямо признание за мен и книгата. Струва ми се, че ако „Възвишение” бъде преведен добре, може да представи България по-добре от която и да било съвременна българска книга. Героите са интересни, сложни, драматични, човечни. „Възвишение” съдържа образ на българина, който, без да е идеализиран и патетизиран, е хубав, сложен. Заради това ми се струва, че и книгата може да представи българския характер добре по света.

Как ще преведат романа ви „Възвишение”, езикът е архаичен?

– Мислех си, че е невъзможно да се преведе, но имам един приятел англичанин, който живее от 80-те години в България, женен е за българка, който преведе част от книгата на своя роден диалект от графство Съфолк, и се оказа страхотна находка. Диалектът звучи много смешно за човек, който познава съвременния английски, така както езикът в моята книга е смешен спрямо съвременния роден език. Постигна се успоредявяне на стилистично равнище, което е важно за превода и което аз не си представях как ще стане. 

– Защо решихте да демитологизирате героите във „Възвишение”?

– Не е точно демитологизация, защото книгата не показва националноосвободителното движение в лоша светлина, напротив. Това са хора, които плащат с живота си за грешките, които са направили. Просто не разказвам за тях по традиционния високопатетичен и ужасно изтъркан начин, тъй като той е художествено безсилен и не хваща никакъв дикиш, омръзнал е на хората.

– Какво ви провокира да напишете „Възвишение”?

– Случи се така, че един ден, докато се разхождах в Котел, откъдето е баща ми, попаднах на надпис на старото котленско училище, който изведнъж провокира интереса ми към Българското възраждане. Стана късо съединение между две на пръв поглед много далечни неща. Тогава реших, че вместо да търся интересни истории някъде на другия край на Европа, мога да намеря хубава, интересна история тук под носа ми, в собствената ми страна, в града, от който е бащиният ми род. Да я разкажа хубаво, изхождайки от собствената си традиция. Като се разрових, установих, че има такава история от Възраждането – изключително интересен период, но забравен, защото българите нямат почти никакво чувство за историческа памет.

– Защо ни липсва такава памет?

– Една от причините е невежеството. Не можете да имате памет за нещо, което не знаете, че се е случило, никога не сте го научили, не ви е интересувало. Ако ви интересува само да ядете салам и луканка, няма да имате никаква историческа памет. Друга причина е, че българската историческа памет е непрекъснато подривана от смяната на политическите системи. Когато идва комунизмът на власт през втората половина на 40-те години, обявява възникването на нов свят. Историята вече няма значение, според комунистическата идеология настъпва нова епоха и традиционните български ценности се обезценяват. След това и тази система се срути, дойде повторно капитализмът. Тук непрекъснато се започва отначало. Така няма как да имаш чувство за традиция, приемственост, историческа принадлежност. Третата причина за липсата на памет е в чуждопоклонничеството. Българите много често се стремят да приличат на някого, да бъдат някого, поради което не се интересуват от собственото си минало, култура. А когато се опитвате да бъдете някой друг, не само не се интересувате от собствените си неща, но искате да забравите, да се разграничите.

Как да превърнем нашата литература в по-конвертируема – да се обърнем към историята и регионалното, както правите вие, или да заложим на модерните теми, по които се увличат повечето ви колеги?

– Никой не обича подражателите. Най-голямата ирония на подражанието и опитът да се харесаш на някого е, че този, на когото подражаваш, те презира заради това, че нямаш идентичност, достойнство, собствен възглед за света. От това, че се опитваш да му подражаваш, не му ставаш по-симпатичен, започваш да му изглеждаш жалък. Той никога няма да се отнася към теб с уважение и да възнагради твоето приспособленчество. Единственият начин към вас да се отнасят с уважение е да бъдете самостоятелни, различни, да мислите със собствените глави, да разказвате собствените си истории.

– Каква е ситуацията в съвременната българска литература?

– Повечето български писатели нямат интерес към миналото, пишат за днешния ден и за нещата, които им се случват, за света, който ги заобикаля. Въображението им работи и се опира в съвременността. Струва ми се, че миналото не вълнува голяма част от българските писатели, а когато ги вълнува, интересът им свършва до социализма.

Закономерен ли е интересът на съвременната литература към историята? Настоящият носител на Нобел Патрик Модиано също пише исторически романи.

– По света винаги е имало огромен интерес към историята, най-вече заради това, че там хората ценят и познават миналото. Не смятат, че животът започва и свършва с тях, чувстват се принадлежни към култура, която е стара и има традиции. Абсурдната, инфантилна мисъл, че светът е започнал преди 20 години, присъства само в България поради твърде разпространеното невежество. Човек трябва да е добре образован, за да се постави в широкия контекст на света и да види своето място в историята на своя народ, история и култура. Всичко това е проблем на просвещението. В западноевропейския  свят интересът към историята винаги е съществувал, такъв тип книги винаги са се пишели и ценели.

– Кое прави една книга завладяваща и кара да я изчетеш от кора до кора?

– Преди всичко е важно нейното художествено качество. Една книга едновременно трябва да ви разсмива, да ви трогва, поразява, изненадва. Това се среща в естетиката на трагикомизма. Смятам я за най-силна, но и е трудна. За да бъдеш добър трагикомик, трябва да можеш да разказваш едновременно трагични и смешни неща, да ги редуваш, да ги вплиташ. Този начин на писане въздейства най-силно на читателя, тъй като покрива всички емоционални диапазони.

– Какви са ви наблюденията – четат ли българите и какво?

– Това, което се чете най-много, невинаги е най-доброто и се опасявам, че е световна тенденция. Голяма рядкост е хубави книги да се превърнат в бестселъри. Според мен българите четат по-малко от преди. Основната причина е, че имат много други начини, с които да запълват свободното си време. Телевизията предлага готови, смлени образи, лесно забавление и лесен начин на прекарване на свободното време. Хората просто се плъзгат по най-лесната вълна.

– Фейсбук е голяма и интересна книга.

Този тип метафори говори за културен срив. Фейсбук е просто социална медия, четенето в интернет е различно от това да четеш книги. Имам чувството, че българите са загубили културен имунитет. Не могат да различават културните факти от псевдокултурните. Нямат културна сила, може да им бъде пробутано всичко и те от всичко ще се разболеят, защото нямат защитен механизъм, с който да се предпазят от глупостта, пошлостта, измамата. Нискообразованите хора по-лесно се лъжат, нямат защитен механизъм, с който да отхвърлят лошите болестотворни тела на пошлостта и елементарщината. Те проникват в тях и разболяват духа им. Така губят интерес към културата, не могат да различават високото от ниското. В целия западен свят съществува рязка граница – има висока култура, поп култура и съществува публика както за едното, така и за другото. Тук всичко това се е смесило.

Телеграф, 10.2014

Post Author: admin

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *